На прашна люлка със
изтъркани вериги
стоях,
съзерцавайки възторжените
залези.
Забравила вълненията
сиви
мечтах
за теб любими
и захарния вкус на
устните ти алени.
Далече от живота и смеха
аз чаках,
обгърната във свобода,
пред теб вълшебно да
се появя.
Аз чаках,
под розовите небеса,
наслаждавайки се на
носталгична тишина.
До мен присядаха си
спомените мили,
разказваха
по малко за отминалите
дни.
Тъй в облаците ни
изминаха години,
а зад тях пламтяха
на слънцето последните
лъчи,
разсейвайки меланхоличната
мъгла,
прогледнах
и мъничко поне видях
се в светлина,
където беше само ти,
любими
и аз те стигнах
преди да падне нощната
роса.
No comments:
Post a Comment