Triste

Гнева със букви да изпиша

Сълзите с страници да подсуша

Мечтите с гордостта да закрепя

и без главата си да свалям,

аз пътя слънчево ще извървя!

Какво като подкрепа нямам

на близките, на братя и баща

Какво като замерят ме със камъни

от озверелите затвори на скръбта?!

...

Понякога, когато съзерцавам,

мисля си

не ми ли беше по-добре,

където бях

във кулите, направени от облаци,

където често криех се като дете -

не ми ли беше по-добре?

Вместо в калта да се потапям,

да споря, да се боря със врага

и в тежки опити да извися душата си

да падам пак на твърдата земя.

Добре ми беше,

може би

Но дълго реех се и волно си летях

Време е за нови подвизи,

време е да омърся краката си със прах

Ах, майко, признавам,

време е

да срещна аз съдбата си,

с любов, без страх.

Август, 2012г.

Още едно българско семейство...

Още едно българско семейство,

почерняло от праха в големия град

се мръщи в свойта отредена кутийка в панелката

Мръщи се, понякога се смее,

по-често вика и жалее

зарад глупавите си несгоди

дето правителството им нагоди

Мръщи се, понякога се смее,

по-често зяпа и тлъстее,

заслепено от продажни телевизии,

които пълнят им главите с отрицателни провизии

Мръщи се, понякога се смее,

по-често страда и глупее

затуй, че не отива в планината

да свърже пак сърцето си с земята

Мръщи се, понякога се смее,

по-често оглушава и слепее

за на българското свято светлината

и песните игриви на децата...

Август, 2012г.

Бременският музикант

-->

Бременският музикант (Момчето и неговата музика)

Аз срещнах някога

в една забравена гора

във времето на първа пролет

едно момче и неговата музика

Играхме късно до след залез

сред магията на светлина и мрак

и кога зората пукна

се обичахме без мъка и без страх

Той беше ведър и чаровен

Той ме дари със свобода

и макар за свойта нищета да бе виновен

ми даде всичко в любовта

И аз обичах го,

туй няма как да отрека,

но повече обичах себе си

и от претенция една,

и от копнежа за тъга

го оставих сам на улицата празна,

сам, със неговата музика.

Юни, 2012г.

Красива страст

Какво ми става? Как, къде, кога попаднах аз?

Студени тръпки побиват цялото ми тяло

и ме изпълват със вълнение и страст.

Да! Тук е хубаво, макар да ме измъчва и гори

Нека изживея на любовта

терзанията и лудите игри

Нека усещам как кръвта ми те смразяват

и сетне ме разтапят във гореща мазнина

Нека има жажда, мъка, пустота...

Ах, защо така се радвам

да тежи ми любовта?

Защо си мисля, че ми дава свобода?

Защо не вярвам?

Защо различно е да си жена?

Защо на него дава му крила,

а мен ме закопава в дън земя

и праща ме далече в някоя арабска червена суха пещера?

Където няма капчица роса

да утоли пресъхналата ми уста

или поне да ми напомни,

че съществува рай на таз Земя? =)

Защо не мога да запазя приличие,

като невинна млада и почтена девица,

облечена в небесно синя рокля?

Прелестна и плаха, но изпълнена с красива страст...

Красива!

Душата ми е твърде романтична в момента,

за да се справя с логиката на реалността –

Във стаята затворена, обичам.

Във стаята, където времето е спряло

и всичко свято вече е заспало,

Отвътре, през прозореца студен надничам

как капките се стичат бавно

надолу по стъклото гладко

Ах, на душата ми така е сладко!

като мрачната печал

прегръща с мокър шал

сърцето своенравно,

а разума набожда с сребърни карфици

и прави от мечтите ми вдовици...

Януари, 2012г.

Една дата, един ден...

Една дата, един ден

А! Една изгубена съдба!

Кажи ми, как се казва тя?

Кажи, кажи, без да пестиш лъжите!

Кажи, кажи, без да пестиш тъмите, грозотите...

Трудно е, аз помня някога другари имах -

другари, а и другарки даже...

истински, сплотени, обичащи,

макар понякога да мразят с жлъч,

те бяха облян във яснота светлинен лъч,

който преминава през стъклото без завеса

и открива всичко що се случва в таз пиеса

Аз трябва да бъда пак на сцената любима,

там, където майка мене е родила,

при габъри и бук,

ръжда и речен звук...

У дома! У дома там при сърцето ми!

Там трябва да бъда!

Кажи, защо съм тук?

„Защо“, защо отново ме преследваш?

Защо напомняш ми за хубавите миризми, лица и дни?

Декември, 2011г.

And I miss you... like the deserts miss the rain...

"And I miss you... like the deserts miss the rain..."

в памет на Виктория Драголова

Ето ни отново на прага на живота и смъртта

Ето ни отново, загубили, облъхнати от любовта

Мотаем се и скитаме, напреде само

През август и септември до декември право.

Листенца нежничко се стичат

по парещия мъх ръмят

и две деца се пак обичат

в оня безкраен кръговрат.

„Ще пееш ли със мен отново?

Ще ме обичаш ли без злоба и печал?

Ще се усмихваш ли на нежното ми тяло?

Ще бъдеш ли за мен едничък храм?“ ...

Септември, 2011г.

Няма лошо

Хайде да попиша малко за почивка

Да попиша за изминалите дни.

Не че нещо има да се каже,

но да се пише не е лошо пак, нали?

Да излея чрез мастилото любимо

мисли, чувства, цветове

и надеждите за минало красиво,

които следват ме във моето сърце

Няма лошо да попиша малко,

с прости думи, без пари

Няма лошо да ми бъде жалко

за имена, лица – забравени...

Няма лошо да повтарям

все едни и същи фрази и беди

Няма лошо бавничко да се разтварям

като лалетата червени призори...

Няма лошо все да гледам

себе си, едничка сам за мене

Няма лошо пак да обикалям

алеите на спомените с тебе

Няма лошо да обичам

пак тъй както любех те преди

Няма лошо да извличам

от истините малките лъжи

Няма лошо, мили,

не плачи!

Ноември, 2011г.

Криви са клоните на дърветата...

Криви са клоните на дърветата

Криви са моите мисли

Крива съм самата аз!

Погледни във очите ми,

там дълбоко ще намериш черна стъклена стена,

искряща, гладка, чиста...

но потънала във чернота...

Това... това се случва в моята глава...

Навътре тамо сред тъмата

сред призрачни дървета без листа,

облечени във пухкава мъгла,

но влажна и опияняваща,

се крие, но без да се спотайва с хитрина,

една изгубена, измъчена душа...

душа, заключена във старо огледало

с очи, които стъклено се гледат отстрани,

мечтаейки, мечтаейки...

да се разбият и разпръснат из света, красиво

както пролетна роса,

със сребърна ехтяща чистота...

Ноември, 2011г.

Context-sensitive

Да плача за изгубеното време

Да плача за изгубените дни

Да плача за изгубената себе си

Да плача за това, което сме били

Да плача аз, да плача ли...

Да плача за направените грешки

и за толкоз стъпки неизминати

Да плача със сълзите си горещи

додето слънце жарко ги стопи

Да плача аз, да плача ли...

Или да се усмихвам?!

Да се усмихвам на небето и земята

Да се усмихвам на игрите на децата

Да се усмихвам на дървета и цветя

Да се усмихвам със потайна свобода

Да се усмихвам, ах, да се усмихвам искам аз!

Да се усмихвам докато печалността се спотаява

Да се усмихвам дори когато радостта я няма

Да се усмихвам на това, което сме били

Да се усмихвам на отражението на шарените дни

Да се усмихвам, да се усмихвам мога аз!

Защо да плача?

Ноември, 2011г.

a Life of Mine

И ето ме отново -

аз в ръцете си държа те

И ето те отново -

от тебе имах нужда само аз

Забравила те бях по пъте,

а как ми липсваше, Самотно аз!

Докосвам те със плаха страст,

усещам как нахлуваш бързо във сърцето ми,

но няма да се плаша аз

Това е само трепет мимолетен в страховете ми

Ах, ето те, самотно аз,

на таз приятна малка среща

Ах, ето те, самотно аз,

да ме отнасяш някъде в невиждани пространства

Загубена из стая уж смразяващо гореща

аз търся как да сложа края на безкрайните си странства...

Да видя нюанса на сиво в лилаво,

да обърна си погледа от червено в кафяво

и там, когато всичко е естествено двойнствено,

аз теб пак да намеря и себе си свойствено

как пиеме чай след обяд за закуска

сред звука на китара с меланхолична мелодия

и аз те обичам тъй както сега -

с лека подхруска,

защото без да горчи не е симетрична симфония...

Довиждане, самотно аз

Очаква ме някоя плътска ми страст,

но обещавам пак да дойда в нечии пречупен час.

Довиждане, Любимо аз!

Януари,2011г.

Циганско лято (Спомени)

Аз гола съм се родила

Аз гола ще си умра

Ту малка съм се снишила

Ту голяма съм да низя

Аз питам где е таз нива

Дето тичам безбродно

Аз търся цъфнала слива

Под която да обичам свободно

Да чакам и да мечтая

Отлетели, отминали дни

И после с тъга да чертая

По пясъка съдбовни следи

За спомени бъдещи нечии

Донесени с трепетен полъх

При сливите зрели, напечени

От залеза огнен и сух.

Май, 2011г.

Библиотеката

Високи книжни кули от земята се издигат

Листи се премятат и зловещо ми примигат

Корици призрачни и стари около мене се въртят

И правят толкова малък във сърцето ми светът

Осмелявам се – посягам съм една,

плахо във затвора си започвам да чета

с надежда нейде надалече аз да отлетя,

но само се потапям по-дълбоко в слепота

Закрепям пак решетката на липсващото място в стената

и уязвима се усмихвам в тишината,

забила поглед устремено към земята

предвиждам с ярост края на играта

В това, което правя няма смисъл!

Отказвам се, прости ми, от библиотеката излизам!

Под звездното небе ще се разходя...

Да, може малко да поплача си наволя...

Твърде много хора са самотно наредени тук,

мълчат, не смеят да направят нито звук

Отивам аз свободна да създавам,

не мога повече със букви да се състезавам...

Декември, 2009г.

Аз съм влюбена!

Аз съм влюбена!

Няма вече да отричам!

Аз съм влюбена във тебе както поетът във перото

Аз съм влюбена!

Със поглед те събличам

и ясно виждам как душата ти пламти в ядрото

Аз съм влюбена!

Страстно, лудо и напълно безвъзвратно

Аз съм влюбена!

Спокойно, мило, нежно, необятно...

Аз съм влюбена!

До тебе искам да остана в вечността

Любими!

Нали ще бъдем заедно дори и след смъртта?

Ноември, 2010г.

Аз чувствам, а ти?

Аз пак обичам някъде във себе си,

макар потулена в мъгла и мрак,

ще срещнем се на пътя някак си

при някой светъл пътен знак

Макар далеч да си – какво?

Ще ме прегърнеш, аз няма да те искам вече

Ще ме целунеш, аз ще бягам бясно настрани

Но ще ми прошепнеш нещо тъпо отдалече,

аз ще се усмихна без да искам

и сърцето ми отново ще те приюти

Ти също знаеш как ще е, нали?

Октомври, 2010г.

Мойто малко химикалче пак във моята ръчичка тлее...

Мойто малко химикалче пак във моята ръчичка тлее

То единствено ме знае, когато съм такава аз:

мизерна, жалка, сополива,

забравила напълно някогашната си сила

Засрамена и отчуждена от света,

загубила в блата мъгливи мисълта

Но там сред папрат и мухи

отвъд болезнените ми сълзи

аз знам, че нейде в тинята цъфти

красива лилия със бели листчета

и розов нашев отстрани

Дали смъртта ще ми прости?

Та този лотос да се озари?

И да насочи моите очи

към пътя дето е по-истински?

Септември, 2010г.

Ритъмът на сърцето ми

Мира в мен се не намира

С вълнение душата ми се инжектира

А така спокойна аз си бях

Стоях си скромно и се смях

Мисълта ми се блокира

Сърцето ми бумти стремглаво

Мътна тежест се събира

Там дето слънце светеше си в бяло

Търся как да го разтуля

аз от страсти и катран

Да спре накрая се таз буря

и пак в спокойствие облян

От изток леко да повее

Бризът с свежест замечтан

Април, 2010г.

Кой е ловецът?

Плахо в тихата горичка

Спря се малката сърничка

И наивно се огледа с мокри искрени очи

Уж спокойна е гората, а сърцето ѝ бумти -

Опасност с тежки стъпки я следи

Тя напряга пъргавите си уши -

С трепет чува чужденецът как опитва се да я сломи -

Черно парещо олово яростно пречупва слънчеви лъчи

Измежду клонките зелени бързо то лети

Без много да шуми

Няколко листа на буков храст помита,

Но недостатъчни са те като защита...

През клонките нагоре се мрежи ясно синьото небе

Земята мека е, макар покрита с килим от клечки

Покрай рекичката в гората разхожда се дете,

Смее се подскача – главата му е пълна със мечти

И с ведра плахост както си върви,

то среща със сърничката очи

Ах, вълшебство е това, нали!

Колко жалко, че куршумът жертвата сгреши? ...

Април, 2010г.

Муза

На върха на планината

При ветрове могъщи

И гледки вездесъщи

Аз те търся!

Дълбоко под водата

Сред мистериозни океански светове

На русалки и гигантски китове

Аз те търся!

В блясъка на огъня

От вулканична жар разбуден

И извил се после парещ и възбуден

Аз те търся!

Сред гори вековни

При диви минзухари и синчец

В земята на джуджета и елфически прашец

Аз те търся!

В хармоничната мелодия

На флейти, арфи, пиана

В изящната им весела игра

Аз те търся!

Навътре в моята душа

И в съзерцаващата ми глава

В нирваната и вътрешната светлина

Аз те търся!

В грешките отминали,

В студа на зимата и страх,

Когато черни локви отразяват моя грях

Аз те губя!

В лъчите слънчеви

При небесни божества

Кога разцъфва на живота пролетта

Аз те намирам!

Март, 2010г.

Възраждане

Във миг един

След вик един

Вратата се затръшна страшно

И на душата ми отново стана тясно

И сви се тя

Смали се тя

Загубих визия аз за околната среда

Не чувах вече музиката на света

Настъпи мрак и тишина

...

Гласът ми мигновено онемя

И чувам как!

Не съм за тоя свят изобщо вече

Ще отлетя, спокойна, надалече...

Уж знам, че трябва да се боря

Но и цветята биват стъпквани от хора

А моите бодли ми служат само

Да скрия аз сърцето си голямо

Мъничка съм, иначе се плаша

А трябва да бъда по-силна и смела

Да оправя в душата си страшната каша

А не да съм все смирено глава си навела

По-смело, любима, свърши се сивата зима

Скоро слънцето пак теб ще огрее

И със мечти сърцето ти ще се засмее

„Обещаваш ли? Обещаваш ли?“

Плахо ме питаше тя

С глас, който леко трепери в страха

„Обещавам! Ще видиш ти пролетта!“

Отвърнах ѝ аз със букетче цветя =)

3ти Март, 2010г.

Икономическата криза

През черния прозорец гледам

ту със ярост, ту с тъга

На стола твърд седя сама

И все очаквам пролетта -

Дали отново в таз страна

ще ни обгрее светлина?

А помня лятото под крушата се смях

от плодовете ѝ безсмислено ядях

Небето беше ярко синьо

Лозата раждаше за бъдещето вино

Не виждах мъка, нито страх...

Но ето зимата дойде

Задушно и студено е

Не е така уютно в тая стая

както беше преди края

на отминалата се година

Всяка радост вече ни задмина

Къщата от тежък глад застина

и котето завчера се помина

Сестра ми свъси вежди -

и тя изгуби своите надежди

Неволята изтика ме в чужбина

Далеч далеч от братство и родина

Държа се още някак да избутам таз година

Но струва ми се – сред тъмнината ще загина.

Дали отново след дъжда

ще ни обгрее пролетта

Със свойта свежест и черешов розов цвят

Да усмихне тя народа млад?

Януари, 2010г.

CCTV

CCTV

Две стъклени очи ме гледат отстрани

Механично вперени във мен

Навсякъде и всеки ден

Изследват общото ми поведение

под претекст за евентуално умиротворение

Без клепачи да помръднат

във живота ми надзъртат

И безмилостно ме следват по петите

не ще за миг изпуснат ми следите

А ако обърна погледа си срещу тях

инцидентно уж, ще ме опустошат във прах

Милиарди стъклени очи ме гледат отстрани

Зловещо вперени във мен

Навсякъде до сетния ми ден.

Glasgow

Ноември, 2009г.

Мълчанието е злато

Мълчанието е злато

Глупост ще да е това

Само само да мълча

За обществената самота

Се отказвам бавно от света

Тъжно става ми така

Само само да мълча

За обществената нищета

Заключвам емоционалността

Грубо мисля е така

Само само да мълча

За обществената ни тъга

Скривам си усмивката

Грешка явно е това

Само само да мълча

Октомври, 2009г.

Бяс / Срам

И бясна съм сега

На себе си сама

Избухвам в сълзи

Душата ми крещи

Не мога тебе да виня

За свойта злостна слепота

Аз сама забих иглите

Надълбоко си в ушите

Като бик забил рога

ме разкъсва глупостта

Сама на клада ще горя

В чернилка се душа

Грозно във нощта кървя

Ужасяващо пищя

Сърце си стъпквам със обувка

Небе, къде е твоята целувка?

Септември, 2009г.

Падаща звезда

Тихо и спокойно в нощта

Стрелец опъва си лъка

прицелил се е право към Земята

и ловко пуска свойта огнена стрела сред небесата

А долу по алея към Луната

се разхождат под ръка на любовта чадата...

Девойка, грейнала като звездичка

е вперила очи в космическата си сестричка

Над нея – Стрелец повдигнал е ръка -

проследява пътя на вълшебната стрела

Дано навреме стигне тя целта!

Покрай небесните тела изписва сребърна дъга

и във момента преди свенливо да сведе глава

момичето съзира свойта падаща съдба.

В чест смъртта на тази звездна светлина,

се ражда нова бляскава мечта...

Август, 2009г.

„ ...и те живели дълго и щастливо! “

Две години храня се с огризки

в двореца на кралицата Любов

Нося старите ѝ изподрани ризки

и чистя със сълзите си стрелите ѝ за лов.

Две години чакам на опашка

да ме възкачи на своя трон

Засега съм като Пепеляшка -

нямам ни другарче, ни подслон.

Две години вече десет пъти отминават

откак се лутам аз из каменните зали

и гледам пред прозорците да наближават

принц и конят му във светлина обляни.

Две години мъка изтърпях,

раздадох се на служба в Любовта;

грахчетата дето хвърли ми събрах

и след две години с тях ще те гостя.

Май, 2009г.

На прашна люлка със изтъркани вериги...

На прашна люлка със изтъркани вериги

стоях,

съзерцавайки възторжените залези.

Забравила вълненията сиви

мечтах

за теб любими

и захарния вкус на устните ти алени.

Далече от живота и смеха

аз чаках,

обгърната във свобода,

пред теб вълшебно да се появя.

Аз чаках,

под розовите небеса,

наслаждавайки се на носталгична тишина.

До мен присядаха си спомените мили,

разказваха

по малко за отминалите дни.

Тъй в облаците ни изминаха години,

а зад тях пламтяха

на слънцето последните лъчи,

разсейвайки меланхоличната мъгла,

прогледнах

и мъничко поне видях се в светлина,

където беше само ти, любими

и аз те стигнах

преди да падне нощната роса.

Май, 2009г.

Този ад води в рая

Този ад води в рая

Има нещичко. Аз зная,

че този ад ме води в рая,

но дали ще стигнем с теб до края?

Безспорно заедно към безкрая!

Април, 2009г.

Удавници

Плувам в басейна от сълзите ми,

наоколо е необятна синева

Под мене има плочици наситени,

бавничко по тях вървя

Разни хора плуват в сълзите ми,

напред като в тунел от чернота

и чувам как злокобно от устите им

изливат се обидни глупави слова

Разпръснах се в басейна от сълзите ми

на две се скъса моята душа

и макар да се загубиха мечтите ми

ще ме закърпи нечия приятелска ръка

Но останаха си хората в сълзите ми

заслепени от фалшива светлина

сега и аз съм отговорна за сълзите им -

да ги измъкна от басейна на сганта.

Април, 2009г.

Агония

На пода в стаята лежи момиче

с коси разпръснати пред нейното лице

и тялото ѝ немощно простряло е ръце -

лежи като захвърлено кокиче.

В гърдите ѝ забита е кама,

от раната се лее кръв червена,

тя прави опит пръв сама

да събере във малкото си тяло пак душата огорчена.

В обвивката ѝ плътска е залостена огромна сила,

започнала да се бунтува

срещу несправедливостта жестока негодува

и бясно мята се към свободата мила -

изоставя младата девойка без закрила,

а тя не знае как да укроти

този болезнен порив в своите гърди

и във безжизнен гърч на пода се е свила.

Под себе си усеща студената и гладка твърд,

отваря лекичко очи –

стъклото на прозореца е прободено от слънчеви лъчи-

нейният единствен път.

И сякаш от високо гледа полумъртвото дете

себе си – готово за смъртта,

но отказва да се предаде

и от гърдите си едва – едва,

измъква страшната кама.

Март, 2009г.

Потъваме в самозабрава

Една врата – пред нея две деца,

момиче и момче стоят самотни в нощта.

Прекрачват прага поотделно,

а сетне заедно лутат се безделно

Потънали са в тъмнина -

ту един, ту друг разбива нейде своята глава.

Облъхват се в самозабрава -

не помнят нищо те и мислят, че това ги забавлява.

Бясно мятат се из мислите си синтетични

и за истините все остават безразлични,

заключили душите си в черна кутия -

защо им е ключът щом всичко им се предоставя на тепсия?

Март, 2009г.

Като удавник мисълта се задушава...

Като удавник мисълта се задушава

в свойта черна нищета

Потънало е слънцето в забрава -

във стаята възтържествува глупостта

Около сърцата сключват се окови.

Очите се обливат във катран

Застиват каменно вълненията нови.

Като черна дупка се разяжда моя свян

На прозореца зловещо се издигат

решетки остри и трептящи -

Душите пламенни възпират

от нуждите им възходящи

Но предопределени са да светят те

като звезди до своя край,

неспирно във красивото небе,

целеустремени към избухващия рай!

Март, 2009г.

В мъглата от кристална меланхолия...

В мъглата от кристална меланхолия

аз приветствам мойта малка смърт в нощта

Измина се пореден ден в ирония

и вече чакам с нетърпение във утрото да се родя

Заспивам аз в спокойна самота,

съзнавайки любов и лудостта

и границата със реалността,

които бистър дъжд размива във съня

Не бе напразен този пълен кръг,

успях все пак да го оползотворя,

макар за мъничко да си обърнах гръб,

аз себе си успях да надградя

Не ще превърне се в прашец деня,

защото днес го подкрепих из корен

и незабравка синя пак ще засадя

до дървото на живота строен.

Декември, 2008г.

Музика

О, има ли музика толкова нежна -

да ме прегърне като приказка в обятията си

Да ме извиси на своите фениксови крила – нагоре в сини небеса

Да ме погълне в дълбините си като океан

Да ме разхвърли в безкрайността,

да ме люлее майчински със свойта мекота

Да бъде свежа като утринна роса

върху зелената трева да ме приспива ласкаво

Да ме омагьосва като горска фея

Като звезда, да ме пронизва в светлина

Да бъда като кукла на конци в ръцете ѝ

Избухвайки, да ме преражда в космическата необят

Да ме заплита и разплита с ударите на сърцето си

Да ме разруши, строейки тоя свят?

Октомври, 2008г.

Лястовица

Лястовица

Поглед към небе си вдигам

и простор обгръща ми душата

Лястовица в синева съзирам

на свобода разперила крилата

Ту другарче си намери

да сподели неволи в самотата

Ту сама душа разпери

и с очи обгърне красотата

Лети и свят гледа отвисоко

мъка ѝ е на сърцето младо

като взор ѝ на широко

вижда само сенките на черно стадо

И гърди ѝ трепват ветрец като повее

Да не свали я на земята

Че ней единствено мечта е

Да се задържи во веки в небесата.

Юли, 2008г.

Птиченце

Птиченце

Летни, птиченце, летни

Защо подскачаш ти?

Гладничко ли си?

Летни, птиченце, летни!

Юни 2008г.

Лека Нощ

Лека Нощ


Гората обгръща отчаянието
Сънят затваря клепачите
Гладът подтиква желанието
Под прозореца вие се влачите

Изтощението уби вдъхновението
Юрганът предпази мечтите
Изгуби се някак усамотението
В един преляха се дните

Октомври, 2007г.

Предай нататък (Silver, Gold, & White editions)

Предисловие

„Предай нататък“ не е стихосбирка, а повече или по-малко произволна селекция от стиховете на Бланш Розе, в хронологична подредба. Както предполага заглавието, моля не прибирайте това книжле в дома си, а го предайте нататък: на човек,който ще го оцени; занесете го на друго приятелско и будно място; или го оставете там, където сте го намерили.

Благодаря ви!

П.П. : Ако желаете да проследим заедно пътя на всяко от първите три издания на „Предай нататък“, оставете коментар с мястото, където сте го открили, датата и името на изданието (Silver/ Gold/ White)

С усмивка в сърцето,

Rozé

 *Всякакви допуснати „грешки“ са напълно умишлени. =)