Хероин

Потънала във нужда и забрава,
в нищета и тъмно синя меланхолия
Аз стоя в уютна зала
и наблюдавам със безчувствена ирония

как света се забавлява
как руши се със наслада
и без много тъжно да му става
вкусва сладостта на ада

и сочните му черни плодове
от които чужда кръв тече,
невинна.
О, къде си ти, любов единна?


14.06.2012г.

Оксиморон

Не! Няма да плача, да се измъчвам, да се чудя
Решението е взето, безвъзвратно засега
и без значение дали боли,
ще понасям тежестта
на мъките, терзанията...
Дори съвсем да се изгубя сред бетона,
колебанието не е мой приятел,
но нещастието е!
То ми носи слава, свобода на моето сърце!
Нека, нека има мъка и тъга,
след тея все ще дойде радостта...
Нали?
...
И ти ми казваше преди...
погледни навътре със затворени очи,
бъди, бъди, бъди!
Пък може, някой ден, душичката да ти прости =)
Това е от онези моменти (кои?),
когато виждам как
слагах плътен шал през погледа си и не виждах...
и не виждам правилното, грешното,
красивото, ни грозното...
ни кое да е от тез любими двойнства
на съществувание и смърт...
на жажда за живот и хамлетова мъст,
на вдъхновение и пълна празнота,
пълна празнота...
като да кажеш:
в буркана стъклен, пълен с вакуум
се крие някаква дълбочина -
вълшебна тайна тишина...


02.12.2011г.

Още няколко кръпки прелест

Ще си спомня ли как да бъда жива?
Как да виждам
как да чувам
как да усещам миризмите
и допира на цветята,
чиито остри тръни
пробождат тънката кожа на моите пръсти
докато не капне капка кръв
като пролетна роса
по свежата трева
и после се стече в пръстта
и мойта кръв е пак земя,
от която нов живот се ражда...

Моите мисли
се стичат по прозореца
като маслени бои
по празни платна
и недовършени картини

Моите мисли, моята лудост,
аз
се разсейвам като облаците след буря,
когато слънцето ги прорязва със своите остри лъчи
и те се разпокъсват
бавно,  но сигурно,
за да изчезнат... завинаги.


18.04.2012г.

Къде беше досега

„Къде беше досега?”,

Попита ме самотна тишина

„Живях! Плаках! И се Смях!”,

Отвърнах й, с сълзи в очи,

Но радостни

 „...много”, прошепнах

С лежерен сладък укор към самата себе си

Още малко, още  много

Вдъхновения и загуби

Ще вдъхна

Преди да се изпълнят дробовете ми

Отново с пламък,

Който да разпали

Сърцето, думите и мисълта

И да покълне хитринка

С магичен блясък

Зад очите стъклено студени

И да погълне във пустинен пясък

Залеза на времената остарели

„Довиждане, Страдание!

Не си ми ти приятел вече!”,

Тоя път си обещавам за последно

Да не те поглеждам дори и отдалече

Напред ме чака ново съзерцание

И нова среща, казват,

Със Душевността. 
Сега.


24 Май 2013г.