It’s a sunset time for poetry,
Again and finally,
Awaited for so long.
Необикновеност
тихичко шуми
Сред пролетната
шума
И сякаш слънцето
вълшебно ми продума:
„Ти можеш пак да
ме обичаш,
И пролетни
умори...
Недей се кри.
Не ще аз спра да
топля твоя гръб.
Да озарявам
твоите очи,
Да проблясвам в
магии нюансирани
Сред крехки клони
И стари каменни
стени.
Не ще да спра,
Затуй пази ме
вечно във сърцето си...”
Тъй слънцето ми
каза
С думи неизречени
В мига мистичен
преди да се свлече в земята
И аз спокойна с
простотата
На чоловечеца
обикновен,
Оставих се от
Бога да бъда заслепен,
Някои казват,
Други рекат
просветлен:
Щастливец сред
щастливците,
Глупец на
времето,
На младостта,
На свечеряващата
се прохлада
Дето стели се
преди дъжда...
На обичта...
Оная вечната,
Коя не крие ни
сълзи,
Нито поквара.
А само
великолепие
Като на стара
жълта сграда,
Коя гордо се е
скрила
В малка прашна
улица...
25.06.2013г.
No comments:
Post a Comment