Чели ли сте
някога приказка за вълшебници, магьосници, феи и елфи, които вървят сред
улиците и високо се провъзгласяват за приказни герои със специални таланти?
Вие може би сте,
може би има много такива приказки...
Но в приказките,
които аз съм чела, тия герои обикновено носят наметала с големи качулки,
говорят тихо и загадъчно ( или по човешки казано – уклончиво ), минават по
малките или пък много пълни улици и като цяло всячески се стремят да останат
незабелязани, че да не би някой да заподозре истинската им същност. Много от
тях даже лесно си служат със способността така да се слеят с пейзажа, че да
останат напълно невидими (освен за тези, които също са приказни хора и веднага
прозират през маскировката им).
Те разкриват
истинските си лица само в дълбоките гори и високи планини, пред вековни дървета,
в кристални езера и под свещени
водопади, от които черпят силите си, от които канализират могъществото на
цялото съществувание...
Те правят така,
защото знаят, че нямат никакви заслуги за своята приказност, те знаят, че тая
приказност е навсякъде и те са някакъв дребен елемент от нея, осъзнал се поради
някакви добри действия в миналото, само за да може да служи на Цялото.
Та ако искате да
ги срещнете, или пък подозирате, че някой, който познавате е приказен герой под
прикритие – заведете го в гората или горе в планината, там той непременно ще
свали мантията си и ще разкрие магичната си премяна, преливаща в бляскавите
цветове на дъгата. Той ще направи това не от суета, а от първичния копнеж да се
свърже с цялата тая приказност, която го заобикаля, от дълбоката нужда да
поговори с Нея и да чуе мъдростите, които Тя също копнее да сподели – не само с
него, а с всички ни...
Извинявай
Прости ми
Благодаря
Обичам те
Което отразява
всичко бяло,
